Има трудни моменти в живота ни, когато се питаме: „А сега… накъде“?! Свикнали сме да мислим, че „и тази трудност ще мине, ще се оправя“, „и друг път съм бил така“, „има и по-зле от мен“.
Как стоят нещата реално? За да се „оправи“ едно нещо, то ние трябва да го регистрираме за себе си като съществуващ проблем. Следващата стъпка е съзнателно да поискаме да разрешим този проблем. Един от сигурните начини е да действаме, да направим нещо за себе си. За да постигнем нещо ново, важно е да поемем по нов и различен път, защото старата посока ще ни завърне отново към това, от което „уж“ искаме да се отървем. Понякога сме с вътрешното убеждение, че нямаме сили за такава стъпка и отлагаме, отлагаме и пак отлагаме. Не започваме нищо ново и не се движим поради различни причини. А само движението води към промяна и развитие.
Случва се често тези проблеми да утихнат без особени последствия на пръв поглед. И си отдъхваме, също без да се замислим къде се е спотаил проблемът. Момент, как така спотаил ще си кажем?!… Да, точно така! Проблемът продължава да стои някъде… потулен и нерешен. Тъй като е най-лесно да се снишим докато бурята отмине, седим чакайки следващата. Вярно, че отново сме с тревожност, но какво пък – това е в резултат на нашия избор.
Понякога, макар и по-рядко стигаме до яркото прозрение (инсайт), че в последно време не всичко е като преди. По-често се появяват физически неразположения като мигрена например, неспокоен сън, болки в коленете или пък обострен гастрит. Грижата за физическото здраве обичайно поверяваме на лекар. Склонни сме да включим също врачки, баячки и се надяваме на чудо. Готови сме да се вкопчим и да повярваме на всяка дума, която ще свали временно нашата тревожност. Стоим и просто ча-ка-ме.
В делничните дни бързаме и никога не успяваме да отделим достатъчно време за себе си, за близките си. Не успяваме да забележим или да се насладим на простите неща около нас – ден прекаран със семейството или елементарната вечеря заедно. Не! Ние не правим нищо от това, защото просто не искаме тази промяна и за това също има причина. Много по-удобно е обаче да кажем, че времето не ни стига.
Какво постигаме? Чакаме в задънената улица, обвиняваме децата, учителите, колегите или партньора. За сметка на това обаче живеем в непрестанна тревожност за всичко, което се случва около нас. Търсим бързи решения, които след време се оказват неефективни. Имаме купища идеи и нито една осъществена и т.н.
Истината е, че колкото и да ни се иска, никой няма да дойде и да почука на вратата ни с вълшебната пръчица, за да ни подаде това, от което имаме нужда. Има нещо много ползотворно в тези предизвикателни моменти и то е, че промяната в един момент просто ще настъпи. От нас зависи дали ще бъдем подготвени за нея или ще ни изненада и отново ще търсим друг, който да поеме нашата отговорност.
Как можем да се вмъкнем в собствената си душа и да я изследваме? Има ли какво да чуем, има ли какво да ни каже тя – от какво има нужда, за какво страда? Тя е някъде там и чака.
